Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2015 18:19 - Светофарът
Автор: oblak7 Категория: Други   
Прочетен: 1044 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 21.03.2015 18:15


image
Зелено! Изпревари досадната лелка, която шава ту наляво, ту надясно в краката ти! Градът не чака бавните. Ти не си от тях. Днес имаш цели – смислени дела за вършене, които ще носят твоите инициали, а утре ще са още повече. Без теб нищо няма да се случи, защото веригата не може да се скъса, тя трябва да се върти от 8 до 5 всеки ден и да е добре смазана. Даже да цапа. Ето това е белег за една добре въртяща се верига, както знае всеки карал Балканче без предпазител.

Да се нацапаме и днес, мили хора. Утре пак ще се изпреварваме, гледаме лошо и разминаваме и подминаваме по светофарите. Едни и същи светофари, а и едни и същи сме си ние. Сменяме дрехите, но не и походката. Тръгваме от еднакъв адрес, мотаем се безпаметно и се връщаме на изходна. Носим чадъри, но не крием намръщени физиономии. Мръщим се и на слънцето, понеже сме отвикнали да контактуваме с него. За малко лъчите разширяват ретината ни и не можем да решим дали ни е приятно или не затова за всеки случай решаваме да пуснем по един сбръчкан защитен клепач на всяко око и да съберем вежди. А вечерта ще си купим крем против бръчки от рекламата от миналата вечер след новините, от тази, която дават всяка вечер след еднаквите всеки път новини. Коя беше изобщо рекламата?

Зелено! Кълбо от шум и въздухът жужи от напрежение, от заряд на устремени мисли, движещи се по инерция. Ускорението прави различните цветни петна да се слеят в едно бяло празно пространство, което като цяло не се движи. Просто стои и се белее без да има различими форми в него. Всяко отклонение заплашва да наруши равновесието в това перпетум мобиле. Петънцата потъват по места и започва да се чува тишина. Тя е игрива, логична, цветна и усмихната. Намигва за кратко, после на свой ред се шмугва нанякъде, защото не може да бъде уловена или назначена на пълен работен ден. „Ха-ха!”

Не това върти света. От това само може да ти се завие свят.

Днес исках всички светофари да светят червено. Спри… Един много добър човек е измислил червеното на светофара за да можем да си отдъхнем, сигурна съм. Да помислим. Накъде отивам? Закъде бързам? До следващия светофар ли? А след него има друг. После се връщам на първия. И те са все зелени. Колко празно действие. Какво абсолютно бездействие. Какъв никакъв прогрес.

Спирам. Поемам дъх. Не чувам трещенето от студени и нагряти предмети. Тези секунди или минута са само мои и не са за нищо друг освен да съзерцавам. Другите. Себе си. Наоколо. Харесва ли ми това, което видях? Ще променя ли нещо?

Над мен имало небе. Днес има и слънце. Там си говорят два облака и ни се подиграват. Ще ни пратят дъжд да млъкнем за малко. Така би ми харесало сега да завали и когато чувам гръм се усмихвам с нетърпение винаги. Зеленият светофар е съюзник на слънцето. Те ни дърпат навън и напред. Дори когато не искаме, не можем да се скрием от тях. Червеният пък обичал да вали, казват, за да изчезне лутаницата и всички бързащи нанякъде да спрат да обвиняват бедния червен светофар, че само им пречи да се качат към слънцето. Но в каква хармония са тези две двойки в противническата си комбинация. Когато единият работи и играе много важната си роля, другият почива. Само ние вечно се водим по тях и нас никой не сменя. Не намираме своята половинка, която да ни отмени. Хората не функционират така. Те винаги носят своето „Аз” на плещи. Разнасят го от кръстовище на кръстовище. И не го поверяват на никой друг. Отговорно, самотно. Оказва се, че завиват по погрешния завой. Но това е от преумора и бързане. След това натоварили и вината си на рамо продължават пак същите те да обикалят.

Спирам. Хвърлям камара вини от погрешни завои. Махам торбите с моето „Аз”. Днес то много ми тежи, защото на гости му е „Его” – то. Мисля него да не го взимам, да го забравя на този тротоар и дано никой не го прибере. Толкова досаден и обсебващ гост. Олеквам и се зарейвам на педя от земята. Без да искам се усмихнах. Колко странно чувство. Не знам защо го направих. Да се чувствам ли виновна, че е без причина или да съм горда с непринудеността си. А сигурно това е лудост. Безпричинните усмивки не са ли признак на невменяемост. Така ми каза обществото. Ще си консервирам тази няколко секундна лудост в бурканче.

Хубаво е, трябва да го правя на всеки червен светофар.

Всеки ден.

Искам постоянно да свети червено.

Да се насъберем много хора докато чакаме, да се усмихваме един на друг и никой да не задава безкрайно глупавия въпрос „Защо се усмихваш?”. Да се питаме безмислени неща, ако има изобщо такива. Без да си знаем имената. Без да мислим дали сме грозни или красиви. Между другото усмивката прави всеки красив. Мама така ми каза.

Никога вече няма да задам „глупавия въпрос”. Просто ще се усмихна и аз. И ако и другия си носи бурканче лудост ще се усмихне пак, и аз пак ще се усмихна, и той ще се усмихне пак и…става сладък конфитюр.

Нямам половинка която да ме отмени в носенето. Затова завиждам на шизофрениците и бих искала за следващия ми рожден ден да ми подарят една шизофрения. Тялото ни е създадено да пасва на тяло от другата част на човечеството. Виж, за душите ни няма физически втулки. Формулата там е сложна. За нейното правилно изчисляване са нужни множество спирания по червените светофари и от време на време някой зелен просто за да стигнеш до резултата. Утре ще обмисля маршрута за сетен път. Но този път зеленото ще е просто моя ускорител за елементарни частици. Той няма да е моето оръжие, а движението и тичането напред – вече няма да са ми муниций. Последната спасителна сламка на давещия се е да не спира да се движи.

Ще изплувам над пътя, макар и много да го обичам. Ще остана с един крак стъпила на него за да не ми липсва, а с другия ще прекрача и ще се облегна малко на облаците, без да ги избутвам, няма да е възпитано. Просто за да вдъхна малко разреден въздух без автомобилни изпарения. Понеже аз се нося сама навсякъде, не мога да командировам мой представител в облаците. За щастие ще трябва пак аз да отида и до там. И тъй като не притежавам все още желаната шизофрения, ще трябва да мисля и за пътя, и да си говоря и с облаците, би било безотговорно иначе да им гостувам. Да се движа на зелено и да спирам на червено. И да се наслаждавам и на двете. Да приемам витамин D от щедрото слънце и да се поя с дъжд. Като цвете, да пусна и корени някъде дори. Ако ме поливате, когато не вали ще остана при вас. Ако не, просто ще се разхождам без корени и ще следвам облаците, така се договорихме.

 ТУК можете да прочетете още от мен!




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. shining - Това откровение ти е просто гени...
13.01.2015 09:55
Това откровение ти е просто гениално и наситено с емоции и душевни споделености,макар че от друга страна има бутиков характер и едва ли ще достигне до сърцата на мнозина,но пък и ти едва ли би искала точно това.
Достатъчен е просто един светофар и едно такова време,когато хем вали,хем пече слънце и всичко е едно такова искрящо спонтанно.Другото е от душата.Нали? :))))
Насладих си душата,благодаря ти!
Ще покажа във фейсбук това творение на една моя приятелка тук от блога,тя ще го разбере и оцени,сигурен съм. Разрешаваш,нали? :)
цитирай
2. oblak7 - Ооо, благодаря! Колко е хубаво да ...
13.01.2015 22:01
Ооо, благодаря! Колко е хубаво да бъдеш разбран!!! Излях си душата, да:) И естествено, че нямам нищо против, дори безкрайно благодаря!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: oblak7
Категория: Други
Прочетен: 42626
Постинги: 23
Коментари: 18
Гласове: 79
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031